Прегледа внимателно всички материали, навсякъде ставаше дума за едно и също. Медиите съобщаваха, че Кари е изчезнала, нарушавайки мярката си за неотклонение, и че е издадена заповед за арестуването ѝ. А съдията беше разпоредил процесът да започне в нейно отсъствие.

Пръстите му стискаха толкова силно телефона, че дисплеят се пропука. Той го захвърли в близкото кошче за боклук.

Къде, по дяволите, се намираше Кари?

Сигурно беше избягала. Напрежението ѝ бе дошло в повече. Нищо, той щеше да я открие, когато всичко това приключеше. И тогава щяха да са отново заедно. Тогава щеше да започне техният нов живот.

Трябваше да се погрижи съдът да я оправдае, дори тя да не присъстваше на процеса.

И точно в този момент той се сети как може да стане това.

Никой не можеше да каже със сигурност каква порода е Кларънс. Хари го бе осиновил от улицата или Кларънс бе осиновил Хари — едно от двете. Не беше едро куче, но в него имаше нещо от лабрадор, както и от други породи. Носеше високотехнологичен нашийник с микрочип, излъчващ джипиес сигнал към телефона на Хари. Кафявата му кожена каишка беше твърде тънка и много дълга, но той никога не се дърпаше, когато двамата излизаха заедно.

Кларънс изобщо не искаше да се отдалечава от Хари. Минаваше единайсет, огромна кръгла луна огряваше нощното небе и тротоарите бяха притихнали. Това беше времето за разходката на Кларънс и Хари и аз реших да им правя компания, за да глътна въздух и да поговорим.

Кларънс се спря пред Тръмп Тауър на Пето авеню и навири крак, изстрелвайки струя урина към входната врата.

— Браво на теб — каза Хари и тримата продължихме към Сентръл Парк.

Облак пара излизаше със съскане от близката улична шахта, но това не смути Кларънс.

Той беше градско куче, свикнало с капризите на живота в Манхатън — неща като пневматични чукове, рев на двигатели, клаксони и човешки тълпи не му правеха впечатление. Последните ни два дни бяха тежки и бях уморен до смърт, но за сън не можеше и дума да става. Съзнанието ми беше като състезателен автомобил, форсиран до шест хиляди оборота и вдигащ пушек с гумите си на стартовата линия.

Блох се бе отбила по-рано в кантората, за да ми каже да добавя още четири имена към списъка с жертвите на Пясъчния човек. Двама агенти на ФБР, единият починал от сърдечен удар.

Местен художник, чиято единствена вина била, че е наел апартамента, който Пясъчния човек искал да ползва, и Тереза Васкес — една от свидетелите по делото срещу Кари Милър. Блох седеше отпусната в креслото за посетители. Това не беше в неин стил — обикновено позата ѝ беше изправена, с ръце върху подлакътниците, изпънат гръб и жив поглед.

— Имаш уморен вид — казах.

— Разговарях с Бил Сунг в съда. Искаше да ме предупреди за Гейбриъл Лейк. Както изглежда, Лейк ни е излъгал.