Тази сутрин бе излязла от апартамента си, придружавана от двама агенти на ФБР, за да си купи провизии и сутрешния вестник, след което се бе прибрала. Това му беше от полза, защото му бе дало възможност да наблюдава охраната ѝ. Имаше двама агенти в кола, паркирана на улицата пред сградата ѝ. Те я поеха на входната врата от двамата, които я придружиха до там от жилището ѝ. Агентите в колата бяха между трийсет и четиресетгодишни, небрежно облечени с джинси и черни худита. Двамата пред жилището ѝ бяха в костюми. Единият беше по-млад и тъмнокос, другият — прошарен ветеран.

Това беше блага мисия за охраняващ екип. Едва ли някой щеше да нахлуе в оживен ресторант за пържени пилета, да прескочи тезгяха и да гръмне Тереза в главата. Също и Нюйоркската обществена библиотека беше достатъчно безопасно място — с метални детектори и охрана на входа. Опасният момент бе пътуването на Тереза от жилището до работното ѝ място и обратно.

Той щеше да изчака благоприятна възможност. Такава щеше да се появи. Въпросът беше кога.

Той умееше да чака. Имаше опит. Години наред бе страдал от безсъние. Някога бе лежал сам в тъмното, а съзнанието му започваше да рисува всевъзможни ужаси, които биха могли да се случат с него или семейството му.

Всичко бе започнало, когато беше около седемгодишен. След като родителите му си легнеха, той ставаше от леглото и влизаше в гардероба. Седнал на пода между висящите на закачалки дрехи, четеше приказки на светлината на джобно фенерче.

Четеше почти до зазоряване, после пропълзяваше обратно в леглото си и заспиваше изтощен. Това продължи, докато вече не можеше да се побира в гардероба, затова четеше в леглото си. В приказките, към които се връщаше отново и отново, се разказваше за съня.

„Хензел и Гретел“, „Спящата красавица“, „Снежанка“, „Златокоска и трите мечки“, „Принцесата и граховото зърно“ и други. После премина на истории за страховити фигури, навестяващи деца, които отказват да заспят: Торбалан, гнома Уи Уили Уинки, Оле-затвори-очички. Те бяха предназначени да насърчават децата да си лягат. Любимата му беше за Пясъчния човек, който посипвал очите им с прашец, за да ги приспи.

Той знаеше, че не тези истории са го превърнали в убиец. Този импулс беше отпреди тях.

Години наред си бе фантазирал как убива семейната котка Луси и се опитваше да ѝ причини болка всеки път, когато това можеше да мине незабелязано. Луси всеки път успяваше да се изскубне невредима. Тя го мразеше още преди да бе запратил кухненския нож по нея. Може би усещаше истинската му природа, докато останалите не можеха. Съскаше му и извиваше гръб, щом той влезеше в стаята. Боеше се. За него това беше нещо естествено. Знаеше, че трябва да предизвиква страх. Беше се научил да не подлага на съмнение импулсите си.