Тя отвори вратата и огледа ключалките отвътре. По метала имаше драскотини, но не можеше да се каже дали са от опит за проникване с взлом или от непохватен наемател.

— Не по-малко трудно е обаче да сграбчиш някого на улицата и да го завлечеш в тъмен пасаж, без да те видят и чуят — добави тя.

— Той не би го направил. Предполагам, че я е убедил да отиде там с него — отвърна Лейк.

— Глупости. Нито една жена в Ню Йорк не би влязла в тъмен пасаж с непознат.

— Има нещо, което би я подмамило да влезе. Свидетелите не са чули писъци или шум от борба, но са чули…

— Котки — каза Блох.

Двамата се спогледаха и дълго не отместиха погледи един от друг. Но очите им бяха безизразни. Съзнанието им беше някъде другаде, наелектризирано от усещането за пробив. Имаше нещо важно, нещо животоспасяващо, което Блох бе в състояние едва ли не да вкуси, да пипне, и то беше там, пред очите ѝ…

Лейк пристъпи към кухненския кът, наведе се и вдигна от пода една от котешките панички. Червената, на която отстрани пишеше „Пучи“. Другата — синя — беше надписана „Тропчо“.

— Съседката от горния етаж е прибрала котката. Така пише в преписката по делото.

Блох погледна двете панички, после отвори айпада си и прегледа още веднъж снимките от пасажа, като търсеше тези в по-общ план.

— Ето — обяви тя. — Обявата на стената.

Тя увеличи с два пръста кадъра. До стария плакат за рок група се виждаше частично откъсната обява. Не се четеше цялата. Онова, което бе останало, беше с дебели главни букви:

Отдолу имаше номер на мобилен телефон. Лейк извади своя, набра номера и натисна бутона за говорител.

Телефонът не иззвъня. Включи се гласова поща.

Това е номерът на Лилиан Паркър, моля, оставете съобщение и ще се свържа с вас при първа възможност.

— Откраднал е котката ѝ. Затова е слязла в пасажа. Чула я е. Мръсникът е държал котката в ръце, за да я подмами тук.

— За да мине номерът, трябва да е знаел, че обича котки.

— Познавал ли я е? — попита Лейк, но още докато задаваше въпроса, поклати глава.

Доколкото им беше известно, Пясъчния човек никога не подбираше жертвите си от своя социален кръг. Нямаше данни Даниъл Милър и Лилиан Паркър да са били свързани по какъвто и да било начин. Това вече бе проверено в детайли от ФБР.

— Не, тя не се е виждала с мъже. Никой не е идвал тук. Чакай, той я е… — започна Блох, но при мисълта краката ѝ се задвижиха сами и тя отиде до прозореца, от който се виждаха улицата и отсрещната сграда. — Наблюдавал я е — каза, докато регистрираше с поглед издрасканите мебели, котешката катерушка, сандъчето с пясъка. — Лилиан е обичала котките. Всеки, хвърлил поглед през прозореца в жилището ѝ, е можел веднага да установи това.