Обезобразени човешки трупове. Изтезавани хора. Жертви, разкъсани на парчета. Ужасът и болката на последните мигове бяха изписани на лицата им или на онова, което бе останало от тях. Тя се изправи, отстъпи крачка назад и завъртя глава, докато шията ѝ изпука, после отново се наведе над раницата.

И тогава чу цъкането.

— Господи, сигурно има някакво устройство в главата — каза Бил, но преди да продължи, Дилейни го прекъсна:

— Това не е механизъм. Чуй!

Двамата застинаха неподвижно, затаили дъх; цъкането се чу отново. Забързан натрапчив ритъм. Бил свали фенерче от колана си и освети вътрешността на раницата. Внезапната ярка светлина подплаши нещо малко и черно, което премина тичешком по зъбите на Честър. Не беше сянка. А някакво насекомо.

— Щурци — предположи Бил, като изпусна шумно въздуха от дробовете си. Откакто чу цъкането, беше спрял да диша.

— Не са щурци — каза Дилейни. — Твърде малки са. Освен това щурците не издават такъв звук.

— Трябва да приберем Кари Милър — заяви Бил. — Явно е подавала информация на мъжа си и сега той избива ключови свидетели на обвинението. Ще позвъня в прокуратурата да разпоредят денонощна охрана на всички свидетели по делото.

— Бил, това не е достатъчно. Честър го показаха по сутрешните новини, за бога. Още преди месеци ти казвах, че трябваше да привлечем…

— Дума да не става, не съм съгласен.

— Ами нищо от онова, което опитахме досега, не работи. Ако някой може да залови Пясъчния човек, това е Гейбриъл Лейк.

— Наистина ли смяташ така?

— Не познавам друг, който да отгатва какво се случва в ума на убиеца.

— И си има причина да мисли като убиец, нали така, Пейдж?

Тя отвори уста да каже нещо, но Бил я прекъсна:

— Не мога да го направя. Той е опасен човек и му нямам доверие.

Дилейни поклати глава. Бил беше непреклонен.

Двамата оставиха криминалистите да се занимават с раницата и главата в нея. Малките насекоми в пясъка и звукът, който издаваха, бяха познати на Дилейни, но тя така и не се сещаше откъде. След два изгубени часа не можеха нищо повече да направят. Пясъчния човек ги провокираше. Подиграваше им се. След спора относно Лейк тя почти не говореше с Бил. Той не искаше да я слуша. Такива като Бил Сунг се интересуваха само от политическите последици, ако нещо се прецакаше. Мислеха за себе си. За собствените си кариери.

Лейк вървеше със своя товар от миналото, по-тежък и от Боинг 747, но пък постигаше резултати.

Беше ловец на хора. Ни повече, ни по-малко. Точно човекът, който им трябваше в момента.

Изтощена до крайност, Дилейни закрачи към колата си на паркинга. Забеляза старото комби до нея — задната му врата беше открехната няколко сантиметра. На седалката имаше одеяла. Може би някой от многобройните бездомници в този град си беше направил бърлога в него.