Не усещаше студа, макар да беше само по нощница. Без обувки, дори без чорапи. Стъпалата ѝ бяха станали толкова безчувствени от ледения под, че почти не ги усещаше.

И въпреки това се потеше.

Няколко часа се бе мъчила да отмести стоманената плоча. Но тя не помръдваше. Нямаше как да я повдигне от средата, защото това би означавало да поеме цялата ѝ тежест. Вместо това бе отишла в края на канала и, облегната на стената, бе натискала плочата от едната ѝ страна. Но ръцете ѝ бяха безсилни срещу тежестта.

После се бе опитала да изпъне докрай лакти, да свие колене и да използва силата на краката си, за да повдигне тежестта.

Никакъв резултат, само дето китките толкова силно я заболяха, че се уплаши да не са счупени. Нищо не помагаше. Нито последователен натиск, нито кратки взривообразни напомпвания с мускулите на бедрата. В един момент остра болка прониза ръката ѝ, тя извика сподавено и се срина на пода.

Когато майка ѝ почина, Кейт бе изпаднала в депресия. Никога преди не се бе чувствала толкова потисната. Родителите ѝ я бяха изучили, бяха ѝ платили колежа, после и правния факултет. По онова време майка ѝ криеше от нея, че е болна от рак.

Не искаше дъщеря ѝ да пропилява годините си в тревоги и да се измъчва от наближаващия край. Освен това бе държала Кейт никога да не научи за избора, който е направила. Здравната застраховка нямаше да покрие всичките ѝ сметки за лечение, затова трябваше да реши: да плати за следването на Кейт или за химиотерапията, която щеше да удължи живота ѝ. За майка ѝ това не беше труден избор. Нейният живот беше Кейт. Баща ѝ разбираше и подкрепяше решението на съпругата си. И всеки ден, когато Кейт практикуваше професията си на адвокат, тя изплащаше дълга си към своята майка. С всяко дело, което печелеше за някоя жертва; с всяка сутрин, когато си обличаше костюм, за да отиде в съда; с всеки телефонен разговор с баща ѝ този дълг трябваше да намалява, а чувството ѝ на вина да отслабва.

Това никога не се случи.

А сега бе отвлечена от някакво чудовище и затворена в тази дупка.

За това ли майка ѝ бе пожертвала години от живота си? Години, които може би щяха да са добри. Защото когато дните ти са преброени, всеки миг, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяка целувка имат значение.

Кейт избърса лицето си с длани и прокара пръсти през мократа си от пот коса. Стисна зъби и се изправи въпреки болката в краката, ръцете и гърба си.

Ако не можеше да избута плочата от средата или от едната ѝ страна, трябваше да се опита от ъгъла. Тя премести стола в десния преден край на канала; квадратната седалка пасна почти идеално в правия ъгъл.

Този път стъпи на стола със свити колене. Когато започна да се изправя, главата ѝ докосна стоманената плоча още докато беше приклекнала.