Сякаш някой бе заменил мозъка ѝ с една от онези големи разрушителни топки, с които събаряха сгради, и най-малкото движение я засилваше към стените на черепа, за да отскочи от тях или да пробие навън.

С болката дойде и прилошаването. Тя затвори очи, опитвайки се да запази спокойствие. Да мисли.

Беше жива. Сама не знаеше защо. Пясъчния човек не вземаше живи пленници. За това можеше да има две причини.

Първата: че тя е заложница. За пред полицаите или пред Еди. Разменна монета. Това ѝ се струваше най-логичното обяснение.

Имаше още една причина, за която не желаеше да мисли.

Но мисълта се оформи и остана в съзнанието ѝ като миризмата тук. И нямаше намерение да си иде.

Беше я отвлякъл, за да я убие, но без да бърза.

В този миг Кейт реши, че трябва да избяга. Не чуваше и не виждаше никого. Пясъчния човек не беше при нея в тази странна стая. Тя имаше време, без да знае колко.

Измествайки тежестта на тялото си, Кейт установи, че е вързана за дървен стол. Той изскърцваше, щом се облегнеше назад, както скърцат частите на стари чамови или ясенови мебели, когато се трият една в друга. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, китките ѝ бяха стегнати със свински опашки.

С пръстите си бе напипала още една опашка, която се спускаше вертикално и вероятно беше преметната през напречната летва между краката на стола.

Тя притисна десния си крак към пода, измести тежестта на тялото си наляво и успя да повдигне двата десни крака на стола все по-високо, и когато ѝ се стори, че ще падне наляво, се хвърли надясно. Краката от дясната страна на стола се стовариха обратно на пода и тя продължи да напъва нататък, докато двата леви крака не се вдигнаха във въздуха, и тогава се хвърли с цялата тежест на тялото си в тази посока.

Краката на стола скърцаха и пукаха от клатенето, а тя се дърпаше нагоре, докато свинските опашки се врязваха в плътта ѝ.

Не ѝ отне много време, за да изтръгне напречната летва и тогава краката на стола заплашиха да излязат от гнездата си въпреки винтовете, които ги държаха.

Кейт се поклащаше наляво-надясно и постепенно усети как свинската опашка се изплъзва от напречната летва.

Това ѝ струваше огромни усилия, беше останала без дъх, но едва ли не се усмихна, когато успя да се изправи на крака, освободена от проклетия стол.

Мускулите на гърба я боляха от усилието. Тя изчака да се поотпуснат, после се наведе напред и прекара ръце по хълбоците си и надолу по бедрата. Приклекна и седна на пода, после вдигна ръцете си напред и нагоре и един по един провря краката си между тях.

Ръцете ѝ, все още вързани, бяха вече пред нея. Можеше да се изправи.

От усилието се бе изпотила и вече не ѝ беше студено освен на стъпалата. Зъбите ѝ бяха престанали да тракат.