— Виждам, че не сте сигурна, затова позволете да ви помогна. Уличната лампа не е пред сградата, в която живеете, а е между нея и Трето авеню, нали така?

Тя затвори очи, опитвайки се да си представи улицата, и каза:

— Точно така, като застанете с лице срещу жилището ми, ви се пада вляво.

— Разбирам това, въпросът ми е: колко вляво?

— Пак ви казвам, не знам точно. Не много далече.

— Това дали ще ви помогне? Да кажем, че в момента сте отвън пред сградата си. Посочете в залата ориентир, който да е на същото разстояние, колкото лампата. Не е там, където съм аз.

Дали не би могла да бъде чак в дъното на залата?

Тя се взря в указаната посока и каза:

— Не, не е чак толкова далече. Може би наполовина на това разстояние.

Аз се обърнах и закрачих толкова бавно, колкото да не си докарам някое мъмрене от съдията. Стъпките ми отекваха в смълчаната зала, докато минавах покрай масата на защитата, покрай първия ред, после втория, третия, четвъртия, петия. Забавих крачка и така стигнах до десетия ред, който се падаше по средата.

Обърнах се и попитах тихо госпожа Броудър:

Госпожа Броудър сложи длан зад ухото си и каза:

— Извинете, не ви чувам.

— Съжалявам, толкова се отдалечих. Това ли е приблизително разстоянието между жилището ви и уличната лампа?

Тръгнах по обратния път. Бавно. За да оставя възможност на съдебните заседатели да оценят разстоянието. И за да им се стори по-голямо, отколкото всъщност беше. Спрях се пред масата на защитата.

— Това са тринайсет-четиринайсет метра.

— Толкова някъде, да.

— А вашето жилище, както установихме, е на двайсет и няколко метра от къщата, нали?

— Необходимо е да отговаряте с думи за протокола, госпожо Броудър.

— Да — изрече троснато тя.

— Значи уличната лампа, за която толкова държахте да ни осведомите, е на почти трийсет метра разстояние от къщата.

Тя се наведе напред, отвори уста, после бързо я затвори. Помисли малко и каза:

— Да… може би е така. Но аз все пак ги виждах.

— Когато преди малко господин Уайт ви попита, вие заявихте, че мъжът и жената минали бавно покрай къщата, после се върнали и този път се спрели отпред, като я наблюдавали пет, може би десет минути.

Излиза, че не сте напълно сигурна колко време са останали там, нали така?

— Не, видях ги. И те стояха известно време там.

Старицата изчакваше търпеливо, като се чудеше какви ли капани още ѝ готвя.

— Току-що замълчах за десет секунди. Сториха ви се много, нали?

— Не ви ли се сториха много повече от десет секунди?

В напрегнатото, заредено с очакване мълчание една секунда може да се усети като цяла минута. Възприятието за време е субективно.

— Може би. Почувствах се неловко.

— Правилно.