Можеше да му потрябва спешно. Пистолетът беше в кобура под мишницата му.

Когато излезе от пасажа, той се огледа на всички страни, но не забеляза преследвачи. Чуваха се обаче полицейски сирени. Ченгетата щяха да пристигнат всеки момент.

Ванът му тъй или иначе беше паркиран на няколко преки южно от тук, така че беше разумно да се добере до него, преди кварталът да се е задръстил от полиция.

Зачака на пешеходната пътека до жена в памучна рокля, която буташе светлосиня бебешка количка. Бебето, завито със синьо одеялце, едва ли имаше повече от няколко месеца. Беше будно и си гукаше тихо.

За синьото му лигавниче беше защипан жълт биберон. Пълничко бебе с розови бузки и зачатъци на златни къдрици. Когато яркосините му очи се спряха на него, то му се ухили с беззъбата си уста. Усмивката му беше ведра като изгрева на слънцето.

— Очарователен е — каза Пясъчния човек.

— Благодаря — отвърна майката.

Беше ниска, с вълниста руса коса, слънчеви очила и тежка раница на гърба.

Хората, които отскоро са родители, често нарамват цялата си покъщнина, когато се решат да изведат бебетата си на разходка, помисли си той.

— На колко месеца е? — попита.

— Моят Джош е на четири.

Майката изглеждаше уморена, колкото и да се опитваше да го прикрие зад марковите си тъмни очила. Влачеше краката си, маратонките ѝ скърцаха по мазния бетон на тротоара. Огледа се за коли, после отново погледна към пешеходния светофар. Беше все така червен.

— На тази възраст могат да са доста трудни за гледане — каза Пясъчния човек.

Тя само се извърна и кимна усмихнато. Макар да се държеше изключително кавалерски с нея и да не ѝ даваше никакви поводи за страх, Пясъчния човек виждаше, че жената се бои от него.

Дланите ѝ бяха на дръжката на количката с леко повдигнати пръсти и едва забележимо трепереха. Някои хора просто го надушваха от първия миг, каквато и добродушна маска да си слагаше. Беше му се случвало и преди.

Отсреща през улицата, на около четиресет метра вдясно от пешеходната пътека, Лейк, Блох и двамата федерални агенти излязоха иззад ъгъла и застанаха на място, закрили очите си с длани срещу слънцето, да се оглеждат за избягалия Пясъчен човек.

Той нахлузи бейзболната си шапка ниско над очите. Щеше да прекоси улицата, да свие вляво и да напусне района.

Достатъчно беше да стигне до отсрещния тротоар и да се обърне с гръб към тях. Те не търсеха мъж с жълто яке и бейзболна шапка. Не търсеха мъж и жена с бебе в количка.

Засега щеше да остане плътно до майката, да ѝ дърдори за това-онова и да пресече улицата с нея. Каквото и неудобство да ѝ причиняваше, трябваше да си дава вид, че са заедно.

Докато си правеше тези сметки, той реши и как да постъпи, ако Лейк или някой от агентите го разпознаеше, докато пресичаше улицата.