Ключалките на Лилиан бяха от най-добрите марки, правилно монтирани. Дори за изпечен майстор на шперца щяха да са нужни поне пет минути, за да се справи и с четирите, което би било дяволски трудно, без да вдига шум.

Лилиан Паркър не бе водила охолен живот. В жилището ѝ нямаше почти нищо скъпо. Под телевизора, който беше поне на десет години, имаше котешка тоалетна, а малкото мебели в стаята бяха издраскани. В кухненския кът имаше катерушка за котки с огледалца, гумени играчки и висящи от площадките силиконови топки. В шкафовете имаше повече храна за котки, отколкото за хора.

Притежанието на катерушка не бе спряло домашния любимец да издере рамката на леглото, нощното шкафче и малката салонна масичка. На пода в кухненския кът имаше две керамични купички за храна.

— Съседката от горния етаж е прибрала котката — каза Лейк. — Ако случайно се чудиш.

Блох кимна; наистина се бе зачудила. Не можеше да търпи да се изоставят домашни животни и се зарадва, че котката си има нова стопанка. Дано да я обичаше толкова, колкото я бе обичала Лилиан.

Тя се приближи до прозореца и погледна към улицата.

Дори по това време навсякъде гъмжеше от хора. Беше оживен квартал, който никога не утихваше.

— Какво мислиш? — попита Лейк.

— Не знам. Предпочитам да се бе опитал да я убие в апартамента. Някой щеше да го чуе как насилва вратата.

Блох и Лейк помълчаха няколко мига. Спогледаха се. Мислеха едно и също.

На този свят има хора, лишени от емпатия.

Не знам по какви механизми се назначават съдиите, но коравосърдечните юристи най-лесно стават такива. Мога да изброя на пръстите на едната си ръка съдиите, на които бих поверил да изведат кучето ми.

Съдия Лио Стоукър не беше сред тях. На него не му бих поверил да се грижи и за алигатор. Като млад прокурор му бе излязъл късметът да води дело срещу голям брой дребни гангстери, главно албанци. Успя за осемнайсет месеца да прати в затвора петдесет и осем от тях и макар местата им да бяха заети почти моментално от други и всичките му усилия да бяха като ухапване от комар за албанската мафия, по телевизията и във вестниците той бе възвеличен като герой. Така ставаха нещата в Ню Йорк — не можеш ли да свършиш нещо наистина голямо, поне си давай вид, че го вършиш, и ще постигнеш същото, ако не и повече.

Стоукър яхна вълната и тя го отведе до съдийския пост. Вече имаше десет години стаж като съдия и нямаше нищо против да кара нататък в същия дух, изпращайки колкото се може повече хора зад решетките. Да приключва дела — това е всичко, за което отговаря един съдия. Това е неговата функция: да прекара възможно най-много хора през системата по най-бързия начин.