Бил загубил работата си поради трудова злополука и инвалидност. Изчакал над десет години, до петдесет и първа, за да възобнови бомбените атаки, което означава, че още го е било яд на компанията, а е бил и твърде болен, за да си намери друга работа. Ако междувременно е бил успял да си уреди криво-ляво живота, едва ли е щял да залага бомби из града и да реве за възмездие срещу „Кон Едисън“. През петдесетте модата се била променила. Повечето мъже ходели с костюми, но с новата кройка — къси прилепнали сака с тесни ревери и тънки вратовръзки. Двуредните костюми останали в трийсетте и четиресетте.

Метески носел двуреден костюм, защото той бил последният, който успял да си купи, докато още имал работа. Не можел да си позволи новата мода.

— Е, добре, но откъде Бръсъл е знаел, че ще е закопчан?

— Това е лесно. Носила ли си някога двуреден костюм? — попита Лейк.

— Върху корема има две припокриващи се педи плат. Двете половини на сакото се замятат една върху друга и се закопчават с едно вътрешно и две външни копчета. Сакото е предназначено да се носи само закопчано. Не го ли закопчееш, виси като парашут върху тялото ти. Или се обръща наопаки.

Ако си гледала филми от трийсетте или четиресетте, всички мъже с двуредни костюми ги носят закопчани.

— Какво се опитваш да докажеш? — попита Блох.

— Всички данни, необходими за залавянето на Метески, вече избождали очите на ченгетата. Не им е бил нужен психиатър или криминолог. Опитвам се да докажа, че не ти трябва профайлър, за да разбереш откъде духа вятърът. Просто наплюнчи пръст и го вдигни нагоре.

Джипът спря до тротоара на едно свободно паркомясто точно срещу изхода на пасажа вдясно.

— Това ли е мястото? — попита Блох.

Точно пред тях беше паркиран кафяв форд седан.

Двама мъже на предната седалка. С делнични дрехи и слушалки в ушите. Единият пиеше нещо от термос.

— ФБР са вече тук. Охраняват свидетелката Тереза Васкес.

— Това е добре. Няма да им се месим. Пясъчния човек е захвърлил трупа в този пасаж. Да идем първо да огледаме.

— И какво точно предлагаш да направим? — попита Блох.

— Ще си наплюнчим пръстите и ще ги вдигнем нагоре.

В Манхатън има изненадващо малко на брой общодостъпни пасажи между сградите. Повечето са преградени с бариери. Този не беше. Блох изчака Лейк да тръгне напред.

Той крачеше бавно, но уверено. Донякъде дори наперено. Но го правеше несъзнателно. Не беше от хората, които се интересуват как изглеждат отстрани. Ако беше от тях, щеше да обръсне наболата си брада, да си изглади ризата и да даде костюма си на химическо. Блох имаше усещането, че цялото му внимание е насочено някъде извън него. Сякаш беше в състояние да размишлява с часове по сложна тема, без да си дава сметка, че задникът му гори.

Пасажът беше четири-пет метра широк, но не изглеждаше голям.