В горната половина оставаше много малко пясък. През гърлото в симетричната долна половина се стичаха песъчинки.

— Колко време остава? — попитах аз.

— Някъде около десетина минути. Смятаме, че е предвиден да отмерва четири часа. Не е имало никакви искания. Никакви опити за установяване на контакт. Само тоя шибан пясъчен часовник.

— Как я е извел от сградата?

— Не знаем със сигурност. Прегледахме записа от камерата във фоайето, не е минал оттам. Единствената камера на паркинга покрива входа и изхода. След пристигането на Дилейни не са напускали никакви автомобили. Може да я е упоил и да я е влачил със себе си, придържайки се плътно до стената извън обсега на камерата, да са се промушили под бариерата и да я е качил на паркирана наблизо кола.

Това ни се струва най-вероятно.

— Не можеш да влачиш човек в безсъзнание по нюйоркска улица три, пет или десет метра, без да те видят поне десет души. Милър поема рискове, но този път рискът е бил прекалено голям, дори за него.

— Вие по-добра теория ли имате?

Двамата с Блох отидохме до рампата. На стената вляво, високо горе, имаше охранителна камера. Някой, който застане под нея със залепен за тухлите гръб, би могъл да се изкачи и да излезе навън, без камерата да го хване.

Но не и със заложник, независимо в съзнание или не.

— Това не ми харесва — промърморих аз.

Блох не ме чу или се престори, че не ме чува, но нямаше значение. Тя включи джобно фенерче и заоглежда паркинга. Тръгнах след нея. Почти всички паркоместа бяха заети. Имаше около четиресет коли, ако не и петдесет.

— Сигурен съм, че са проверили паркинга — казах.

— Направили са бърз оглед, нищо повече — отвърна Блох.

Докато Лейк и Сунг спореха, двамата с Блох обиколихме навсякъде.

Погледите ни следяха лъча на фенерчето в тъмните пролуки между и зад паркираните коли, където не проникваше светлина от луминесцентните лампи. Пространството беше изпълнено с миризма на моторно масло, бензин и влага.

Нищо не се набиваше в очи. Блох осветяваше всички пространства между колите, но не се застояваше дълго на едно място. Спря до двайсетгодишно порше и огледа вътрешността му, после мина нататък. Приключихме с едната редица коли, пресякохме пътеката и тръгнахме покрай другата. Блох се приближи до колата, паркирана срещу тази на Дилейни.

Беше стар модел „Тойота“ пикап с брезент върху каросерията.

— Би ли ми казала все пак какво търсим? — попитах я аз.

— Стара кола без аларма — отговори тя, после изведнъж се спря и вдигна ръка за тишина. — Чу ли това?

Заслушах се, но чувах само равномерното капане от тръбите. Тук то бе по-отчетливо. Погледнах нагоре, опитвайки се да установя източника, но беше невъзможно да се каже.

— Не виждам как е изкарал Дилейни от тук — казах аз.

— Мисля, че агентът беше наполовина прав — отвърна Блох.