Покривът беше от гофрирана ламарина, тук-там редуваща се с плексигласови плоскости, явно предназначени да пропускат светлина, ако не бяха толкова мръсни. Подът беше осеян с части от машини и инструменти и тя трябваше да внимава къде стъпва. В сградата нямаше, кажи-речи, нищо друго освен няколко купчини дървени палети. Една част от пространството беше преградена за офис. Вратата беше затворена, но на нея имаше прозорче.

Блох угаси фенерчето си.

Във външната стена на офиса или имаше дупка, която не бе забелязала при огледа, или в сградата все още имаше електричество.

Защото в офиса се виждаше бледа светлина като от слаба електрическа крушка.

Или от фенерче, което някой държеше в ръка.

Възможни бяха всякакви обяснения за светлината в този малък офис. Не беше силна, така че можеше да идва от дисплея на ползван наскоро мобилен телефон, от настолна лампа или от нещо също толкова безобидно.

Или пък вътре беше застанал Пясъчния човек с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Готов да ѝ светне в очите и в същия миг да изпразни пълнителя в гърдите ѝ.

Блох си каза, че би било по-добре, ако и Лейк бе дошъл с нея. Тръгна бавно встрани, без да отделя очи от прозорчето на офиса, докато стигна до една от тухлените колони.

Огледа се бързо, колкото да се ориентира, и забеляза, че е само на метър-два от боядисаната стоманена врата. Отвътре нямаше резета. Беше заключена. За да се отвори, трябваше ключ.

Лейк сигурно я бе чул отвън, защото почука по вратата.

Искаше да му каже да пази тишина, защото може би не е сама. Голямото ѝ предимство беше, че който и да се намираше в офиса, не знаеше, че тя е пред вратата му. А ако това беше Пясъчния човек, за нея и най-незначителното предимство беше ценно.

Той беше опасен и тя не искаше да го подценява.

Не ѝ оставаше друго, освен да действа. И то веднага, докато все още разполагаше с предимството на изненадата. Подмина вратата и обиколи периметъра на помещението, за да се приближи под ъгъл към офиса, а не фронтално. От тази страна нямаше прозорец. Той нямаше как да я види, че се приближава.

Движенията ѝ сякаш предизвикваха повече шум, отколкото бе нормално. Всяко вдишване беше вихрушка. Всяка стъпка — тътен. Всеки удар на сърцето ѝ — взрив. В тъмния склад беше хладно, но тя трябваше да примигва, за да прогони струйките пот, които влизаха в очите ѝ.

Тежестта на револвера в ръката ѝ вече не ѝ даваше кураж както обикновено. Сега по-скоро ѝ пречеше. Сякаш бе избрала неподходящо оръжие за задачата.

Осъзнаваше какво означава всичко това: страх. Тя не се страхуваше от Пясъчния човек. Блох не се боеше от никого.

Страхуваше се от онова, което щеше да намери вътре.

Страхуваше се, че може да открие трупа на своята приятелка от детинство в един прашен стар склад.

Беше близо. Още само метър-два.